Напечатано в журнале «Литературный мир» Союза писателей Болгарии.
http://literaturensviat.com/?p=108757
Язык другой, а интонация понятная 🙂
………………………………………….
ТРИ РАЗКАЗА
ГАРАНЦИЯ
Мой приятел отива на лекар. Сърцето ми, казва, удря понякога така, сякаш вериги се късат. Почука и стихне, работи отново незабелязано за организма. Лекарката, млада и красива жена, наредила — “Събличайте се…” Той сваля ризата, потника, гръд изпъчва — съвсем още младеж. Тя го прислушва в пълно мълчание, обличайте се, казва, и започва да пише диагнозата. Той седи и чака решението й. Тя вдига глава, усмихва се: “Нищо страшно, това са просто нерви, никакви видими изменения…” Той се развеселил:
— А аз се канех да умирам, защото колко дълго може така да чука, като картечница, ще се повреди…
— Не, какво говорите, ще умирате… аз ви… — говори тя и преценяващо го оглежда, — гарантирам десет-петнайсет години даже.
Усмихнали се един на друг и се разделили. Отива си той в къщи, но нещо не е весел. Десет гарантира, а по-нататък какво…без гаранция е някак страшно… Идва да го утеша:
— Нали гарантира… Всички без гаранции се изпотрепват, а тя на теб ти е разкрила картите.
— Но само десет… Значи е нещо сериозно.
— Ако беше сериозно, тя и година нямаше да ти даде.
Той седи, състарен, отслабнал някак, от стола ще падне. Аз гледам — тя бе разрушила неговата безкрайност, давайки му гаранция само за десет, лишавайки го от безсмъртие. Той още не е вярвал, че ще умре като всички… не, знаел е, разбира се, но не е вярвал — в друга посока е гледал човекът.
— Слушай, плюй на всичко — казвам му — живей без гаранция, не си слагай граници.
А той клати глава:
— Сега не мога така, сякаш нещо ме е ударило. Разбираш ли…
Какво направи, идиотка… После и аз се разболях и също отидох при нея. Започна да чете тя пълен том за моите болести и някъде в средата се заблуди. В края на краищата с нея се разбрахме, кое как, лечение назначи, и аз казвам:
— Страхувам се… че може скоро да умра…
— Но какво говорите вие, — засмя се тя, — аз ви гарантирам десет-петнайсет години.
Дотичах при приятеля си:
— Не тъгувай, и на мене ми даде петнайсет години.
А той лежи, едва диша, съвсем забравил за гаранцията…
—————————–
ПО ПЪТЯ
Смазаха гълъба. Колелото запечата крилото му в асфалта, шията в кръв. Той по гръб — бие се, мята се, не може да се изтръгне. Видя ме — и затихна… И изведнъж отлепи крилото, преобърна се, стъпи на крачетата си. Стои и се олюлява… До него, върху синия скреж, рязък отпечатък на крило, като след отдавна умряла птица… А гълъбът е още жив. Поклащайки се, тръгна към крайпътните храсти. Все по-уверено върви, все по-бързо. Стигна, падна — замря, сякаш шепичка помляни пера — от тях отворена човка стърчи, в нея падат снежинки…
Сухият сняг милостиво засипва птицата. Следата върху пътя избледня и се стопи. Само розовото петно упорито избива на повърхността, смущаващо безгрижната белота…
Аз вървях и мислех — защо съм такъв страхливец?… И да живея се боя, и да умра се боя…
—————————–
НЕ МЕ ТЪРСЕТЕ
Ще си взема билет и ще седна в стария нощен автобус. Ще се махна от живота, към който не съм привикнал. Ще се откъсна от него, дошъл ми до гуша. Непрекъснато движейки се, ще изчезна, ще стана невидим и недостъпен за никого. Като чужденец ще мина покрай вашите домове. Старият автобус преминава през изровен път, тъмнината ме обгръща — никой не знае къде съм, забравили са ме… Гледам през стъклото улиците на спящите градове, опитвам се да проникна през сънните прозорци — може би, тук живея… или тук?… ето моя праг… — и продължавам нататък. Луната осветява печалните поля, оградите на самотни къщи, листата ми се струват черни, пътят бял… Автобусът пълзи по хълмовете, сякаш пише свои букви.
Аз — във въздуха, невидим, загубен в простора… Аз пътувам — и тези поля, и тъмни прозорци, и дървета, и пътища — са мои, и аз с никого не ги деля. Аз не искам вашата привързаност, не искам вашето внимание — това лошо ще свърши. Аз пътувам — сам със себе си. Не ме търсете — автобусът изчезва в нощта. Съвсем изчезва. Съвсем.
