превод: Татяна Любенова
Из журнала «Литературен свят» (Болгария)
ПО ПЪТЯ
Смазаха гълъба. Колелото запечата крилото му в асфалта, шията в кръв. Той по гръб — бие се, мята се, не може да се изтръгне. Видя ме — и затихна… И изведнъж отлепи крилото, преобърна се, стъпи на крачетата си. Стои и се олюлява… До него, върху синия скреж, рязък отпечатък на крило, като след отдавна умряла птица… А гълъбът е още жив. Поклащайки се, тръгна към крайпътните храсти. Все по-уверено върви, все по-бързо. Стигна, падна — замря, сякаш шепичка помляни пера — от тях отворена човка стърчи, в нея падат снежинки…
Сухият сняг милостиво засипва птицата. Следата върху пътя избледня и се стопи. Само розовото петно упорито избива на повърхността, смущаващо безгрижната белота… Аз вървях и мислех — защо съм такъв страхливец?… И да живея се боя, и да умра се боя…
……………………………………………….
НЕ МЕ ТЪРСЕТЕ
Ще си взема билет и ще седна в стария нощен автобус. Ще се махна от живота, към който не съм привикнал. Ще се откъсна от него, дошъл ми до гуша. Непрекъснато движейки се, ще изчезна, ще стана невидим и недостъпен за никого. Като чужденец ще мина покрай вашите домове. Старият автобус преминава през изровен път, тъмнината ме обгръща — никой не знае къде съм, забравили са ме… Гледам през стъклото улиците на спящите градове, опитвам се да проникна през сънните прозорци — може би, тук живея… или тук?… ето моя праг… — и продължавам нататък. Луната осветява печалните поля, оградите на самотни къщи, листата ми се струват черни, пътят бял… Автобусът пълзи по хълмовете, сякаш пише свои букви.
Аз — във въздуха, невидим, загубен в простора… Аз пътувам — и тези поля, и тъмни прозорци, и дървета, и пътища — са мои, и аз с никого не ги деля. Аз не искам вашата привързаност, не искам вашето внимание — това лошо ще свърши. Аз пътувам — сам със себе си. Не ме търсете — автобусът изчезва в нощта. Съвсем изчезва. Съвсем.